“Танцуваща с дъжда” (Или как улових мига тази вечер)
18 минути до 102. 20 минути до 204. А съм далеч от дома. Ако говорим в столични измерения.
Изобщо не ми се прекарват 20 минути по възможно най-скучния начин – в чакане. Той, животът, не чака. И ако можеш да прекараш 20 минути вместо в чакане, а в движение, значи си заслужава. Отгоре ме вали. Имам чадър, но не го разтварям. Искам да потанцувам с дъжда. Не под него, а заедно. Като щастлива балерина, готова за алегро. И започвам да вървя все по-бързо. И музиката, ехтяща от слушалките ми ме подканва да направя същото. И вървя с усмивка под дъжда. Аз май най-често се усмихвам, когато съм сама. И когато никой не ме гледа. Или ме гледа, но мен не ме грижа. Защото моята усмивка е за мен, самата. Не че не я давам и на други, но винаги трябва да си я прибирам вечерта, за да заспивам спокойно.
Хващам последните секунди на зеленото. И първите – на червеното. И още по-бързо тичам. (Къде ли се беше скрил този ентусиазъм в часовете по физкултура в училище?) Минавам през подлеза и в последния момент решавам да не се прибирам по същия начин, по който дойдох. Всеки път, когато искаш да откриеш нещо ново, тръгни по нов път, а не по стария отъпкан. Той ще те отведе до зоната ти на комфорт – там, където се криеш от предизвикателството да бъдеш повече. Защото си уморен; защото те мързи; защото целият свят те е разочаровал. Празни оправдания, т.е. пълни оправдания със страхове; с липса на амбиция.
Излизам на спирката на трамвай 7-ца. И съм благодарна на приятелката, с която толкова пъти бяхме скитали в района и затова сега не се чувствам изгубена. А напротив – тази вечер откривам част от себе си. Преоткривам се – в капките на дъжда и танца с него. 1 минута, докато дойде трамваят. Всъщност най-дългата и прекрасна 1 минута под дъжда. Аз все още не си разтварям чадъра. Всички са се скрили под козирката на спирката. Аз стоя отстрани и си танцувам. Гледат ме странно. И от колите ме гледат. Аз не ги отразявам. Гледам релсите. Толкова са красиви. И безкрайни. Всъщност не съвсем – водят до „Надежда“. А после накъде? Не че има нещо лошо в това да имаш надежда, когато живееш в „Надежда“… Но на мен ми се стига отвъд надеждата. Нея си я нося в задния джоб. Винаги е с мен. Като билет, който си пазиш, в случай, че видиш приближаваща контрола.
И се качвам на 7-цата. (И може би нямаше да се качвам на трамвай, но нали този беше нов…) Решавам да се повозя по-дълго от предвиденото. Не ми се прибира. Под земята. С метрото. После над земята и вкъщи.
Слизам на „Пиротска“. Дъждът е спрял. Може би, за да не настина, заради щастливото ми искащо да се измокри настроение. И вървя към центъра, докато всички са се насочили към периферията. Защото в центъра на душата се крие най-ярката светлина.
Спирам да се полюбувам на блещукащите лампи. И снимам, за да ги запечатам. И няма значение, че не е с професионална техника. Защото е важно как се чувстваш, докато снимаш. Усетиш ли магията във въздуха, нищо не може да те спре.
И каква е тайната на танцуващата с дъжда? Смени музиката, която слушаш. Мелодията за фон на живота ти. Обкръжението. Работата. И ще видиш как целият свят се преобразява пред очите ти. Ще усетиш нестихваща сила, дори когато си уморен. Защото умората е само състояние на тялото, но не и на душата. Никога не позволявай на душата си да се измори да живее. Да мечтае и да копнее. Да улови мига. Да танцува с дъжда. Защото всеки може да е добър танцьор в живота, стига да си припомни правилните стъпки.
Славина Иванова, преподавател по английски език в “Медиа”, филиал Ботев
За конкурса “Красотата в малките неща”
* Картина: Dancing With My Soul Mate by Andrea Realpe
учим с радост:)
