ДИСТАНЦИОННОТО ОБУЧЕНИЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕДИН УЧИТЕЛ
Ето какво разказа за преминаването към дистанционната форма на обучение Теодора Пенева, учител по английски и немски език в Образователен център “Медиа”:
Като учител приех задачата за спешното преминаване към дистанционния метод на преподаване със смесица от голямо вълнение и малко тревога. Впускайки се в подготовка за нов тип учебни занимания, се почувствах като пред пролетно почистване на дома и си зададох трите най-важни за това въпроса: „Какво остава?“; „Какво отпада?“ и „От какво още се нуждая?“.
Стимулирането на креативността на децата от най-ранна възраст е важна съпътстваща цел на обучението и в един “old-school” прочит това означава много цветове на физически носители – папки, листчета; листчета, които се лепят; листчета, които трябва да се залепят; образователни карти, книжки и книжлета и какво ли още не от канцеларската гама, което не може да се лепне или забоде някъде.
В допълнение на това, което може да се „пипне“, идват други „дразнители“ на сетивата на малките – песни, танци, игри и проекти. Неизменно е чувството за близост и за общност; неизменни са прегръдките и забавните поздрави с „пет“ или юмрук. Ако добавим и гордостта от закачените на стената домашни работи и залепените стикери, резултатът са знания, придобити с много забавление (поне аз като преподавател се забавлявам винаги 🙂 ).
Сега, в условията на извънредна ситуация „физическото“ в езиковите часове се свежда до безопасния минимум. Всеки разполага със собствено канцеларско рафтче или кътче в дома си, което му създава необходимата доза уют по време на дистанционното обучение. Класната стая е прекроена – хем е малка колкото пространството около един компютър, таблет или смартфон; хем е голяма колкото вселена или колкото няколко вселени, учещи заедно и едновременно.
Липсата на класна стая не означава, че не можем да си имаме „свое“ местенце за учене. Липсата на принтер и хартия не означава, че не можем да създаваме още по-пъстри страници заедно, липсата на стена не означава, че нямаме място, на което да окачим страхотните си проекти. Но най-вече – липсата на физическия контакт не означава да загубим чувството си за общност!
Естествено, всичко изброено може да загуби стойност, ако самите деца не се чувстват по същия начин. Но през последните няколко седмици те доказаха обратното. И самите те ми предадоха няколко урока за онлайн обучението, които могат в синтезиран вид да отговорят на въпроса: „Защо онлайн обучението е толкова забавно?“. Ето защо:
- Днешните деца са технически подготвени от раждането си. Дори да не са информирани за нашите „динозавърски“ програми като Skype, Paint и Microsoft Office, на тях им е необходимо отрицателно време, за да се адаптират: още през първата седмица достигат максимума от възможни емотикони и подвижни изображения в Skype; през втората се научават да си ги споделят и извън часовете; през третата вече могат да заместят учителя като модератор на разговора. Ако не са го направили, значи часовете вероятно им харесват. 🙂
- Всичко отнема много по-малко време, когато е компактно. Да, и учителите, и учениците имат нужда от малко предварителна „игра“ със създаването на компютърни папки и подреждането на всичко ново в тях. Но когато всичко е на едно място, човек открива колко голяма част от купчините учебни материали около компютъра използва само по веднъж, а после складира – в компютърните папки трупането на прах е само фигуративно.
- Всичко се случва пред очите на децата. Всички сме съгласни, че децата имат нужда от движение. Онова, обаче, което „шари“ из класната стая в разностранни посоки най-често са погледите им. Дали децата се разсейват взаимно (което при група е неизбежно), дали оглеждат любопитно всичко в стаята, или просто са изморени – минутка разконцентриране и те вече не знаят къде работим. Когато всичко е „рамкирано“ в един споделен екран, всички следват указанията и курсора на учителя и реплики като „Ама къде гледаме сега?!“ и „Това не го намирам тука!“ са много по-голяма рядкост. А физическото движение и танците могат да се практикуват, с малко повече внимание, и пред компютъра. 🙂
- Всичко е интерактивно. Едно от основните предизвикателства на физическото обучение е интерактивността – или как да съчетаем звук, изображение, движение и игра. При обучението посредством компютър тази цел се постига лесно, бързо и едновременно. А най-важното е, че се избягва моментът на струпване на няколко деца, приведени напред и присвили очички към един общ екран, а всеки.
- Всички се забавляваме. Едно от най-хубавите неща на това да си дете е, че можеш да откриеш забавлението навсякъде и по всяко време. А едно от най-големите предимства на това да си детски учител е, че тази способност е страшно заразителна, особено ако е умножена по броя на децата в една група. Преди всичко, любопитството на едно дете не зависи непременно от формата на обучение – то може напълно да отсъства или да се прояви на всяко място.
Най-важният извод, който можем да извлечем от този нов опит, е че всички преминаваме през него заедно. На родителите бих искала да кажа: Мили възрастни, надзираващи и организиращи учебния процес вкъщи, ние, учителите, знаем колко усилия изисква вашата работа и колко въпросителни поставя дистанционната форма на обучение. Най-важното обаче е да вярваме в децата си, защото те са прекрасни! И очакваме отново да се поздравим с прегръдка в класната стая!
